Отличени са участниците в литературния конкурс "Аз, глас и съвест на епохата"
В средата на месец юли Народно читалище „Развитие-1870“ обяви конкурс за поезия „Аз, глас и съвест на епохата.“, който е във връзка с 90-годишнината от рождението на Пеньо Пенев. Литературният кабинет в севлиевското читалище догодина ще отбележи своя 70-годишен юбилей и носи името на поета, който е родом от севлиевското село Добромирка.
Онлайн конкурсът бе явен - за творци от Габровска област, които трябваше да изпратят до три непубликувани стихотворения, представящи искрите, огъня и вълнението на нашето време в срок от 13 юли до 13 август.
Участниците, изпратили своите стихотворения до средата на август бяха разделени в две възрастови категории – до 18 години и над 18 години. Тричленното жури с председател Димитър Васин – ръководител на литературен кабинет „Пеньо Пенев“ и членове – Нели Тотева – Георгиева – секретар на Народно читалище „Развитие-1870“, както и Галя Христова – организатор в читалището, отличи най-добрите стихотворения.
В първа възрастова категория журито присъди две поощрителни награди – на Галина Петрова - за стихотворението й „Азбука на липсите“, както и на Румен Гатев – за стихотворението му „Кметство“. Отличените участници в първа възрастова категория ще получат грамота, книга и символична парична награда.
Във втора възрастова категория първо място заслужи Цонка Христова от Дряново за стихотворението „Събуждане“. Второто място журито отреди на Петко Хинов от Севлиево за стихотворението „Славянска тъга“. Третата награда е за Даниела Балканска също от Севлиево за стихотворението й „Мисъл добра“. Наградените във втора възрастова категория ще получат грамота и парична сума.
Организаторите на конкурса ще се свържат с всички удостоени участници.
„Имаш ли да кажеш нешо свое,
по своему ново – кажи го!
Дай го направо от сърце –
вярно, смело и естествено.
Просто като вик, като светъл лъч, който пробива тъмнината!“
Пеньо Пенев
Пожелаваме на всички участници и приятели, които обичат да творят в красивия свят на поезията - вдъхновение и устрем!
НЕЛИ ТОТЕВА-ГЕОРГИЕВА
секретар на Народно читалище „Развитие-1870“
СЪБУЖДАНЕ – Цонка Христова
Изцяло наши са само сънищата-
свят, който ни принадлежи и поглъща.
Свят, в който миналото и пътищата
живеят в обладана от духове къща.
И ние си сънуваме кротичко,
изхвърлени, поругани от ятото птици.
Скубем си перата, за да пишем
самодостатъчната си история-
с древния език на циници.
Останахме без крила и без човки,
даже музеите не ни допускат
в старовремската си чакалня,
музеите – тези сладкодумни старчоци,
интелектуално обременени
и леко чалнати.
До болка е страховито събуждането
животът ни – в розово-
каква безочлива мелодрама...
В съня си все още сме живи
между живите -
ние - нежна изгубена нация от двама.
Сънищата ни са с криле на пеперуди,
с белотата на щъркели
и с устни на умираща роза.
В сънищата си все още имаме родина,
икони, от целувки оплюти-
на поезията - прозата....
И герои си имаме, дето все мрат
за нещо си важно, навръх планината.
Можеш само да ги мечтаеш,
но не можеш да ги докоснеш,
да си поговориш с тях за времето,
да ти отворят широко вратата...
Ако се събудим – те ще изчезнат....
Ще трябва сами да лекуваме болките.
Ще трябва да си спомним отново
своето име. Ще трябва толкова
икони с кръв и думи да нарисуваме
да избодем очите на слънчогледите,
гърбовете си в мост да издуваме.
неочаквани и непредвидими.
Но ние в постелята на топло се гушим,
пролетта по вратата ни яростно блъска,
разговарят си с душите ни
две гладни врабчета,
и мъката с думи разпръскваме.
Че няма сън без събуждане,
без разпятие възкресение няма...
Даже Христос, докато си пие от чашата,
смъртта претворява
в най-съвършената си реклама.
СЛАВЯНСКА ТЪГА – Петко Хинов
Отлитат онемели — като птици,
огреяни от заник тихоален...
Напущат ни — на мащеха дечица, —
славянските слова със взор прощален,
с очи дълбокосини, примирени,
провождат ни из пътя „нов“ плебейски,
и шепнат сякаш: „сбогом!“, утомени
от лъст латинска, похот европейска.
... Бълнуваща за нрави нехристови,
прелъгана от Запада разгулен,
измамена Родино, с думи нови
позора си се мъчиш да забулиш!
ІІ.
Целувам славянското слово —
«Бог”, „Светлина”, „Бъди!”,
и сякаш сред вас съм отново
мои чисти и святи деди!..
МИСЪЛ ДОБРА – Даниела Балканска
Нека търсят истината,
Това отнема време,
Цял живот, или пък два,
Малцина долавят я сега,
А тя е само една,
Да не позволяваш лоша дума на ума,
За нищо и за никой, никога!
Да сравняваш някой с някой ти не можеш,
Защото всеки е единствен и прекрасен,
Истината е една,
Другото е само
Твоята съсипана душа!
АЗБУКА НА ЛИПСИТЕ – Галина Петрова
Ако времето се връщаше назад
Задачата щеше да е твърде лесна
Без завои и многоточия...
Усмивката, погледът и думите
Които винаги ще сътворяват
Аз-ът в мен, който остана, когато си отиде ти.
Невинаги съдбата върви с нас ръка за ръка
Ако беше така, нямаше все да те търся в мрака.
Лети времето,
И пак лятото ехти.
Плажът, морето
Слънчеви лъчи.
И това, което отново ми липсва си
Ти
Единствената константа в живота ми.
КМЕТСТВО – Румен Гатев
Автобусът спря.
Единствен бях
за тази спирка.
Приземих се
и видях –
фасове, шушлоп
и счупени стъкла.
Жега е.
Встрани табла със
траурни хартии.
Мъничко над тях
е седнал храм
на сто години.
Площадчето е
изкривено.
Паисий Хилендарецът
потънал в бурени,
керемидите му
счупени,
оградата разтурена.
Челото мазно,
устата скърца.
Вода ми трябва –
тръгнах.
Пред магазинчето –
сянка.
Шумят короните
зелени тъй приятно.
Масите празни.
Вдясно двама
си шушукат и помислих:
„Пияници са – ясно. “
На излизане
отблизо ги огледах.
Те не бяха се
натряскали, а
плещеха нещастно.
Приказката уловил,
се смаях.
Кметския сурат
отгатнах, другият
ми беше непознат.
Заслушах се:
„Америка командва!
Сценарият написан е.
От нашата страна
не става нищо.“
Продължих си пътя.
Главата гори,
а мислите парят:
„Ругая пустите им
конспирации!
Западът ли е виновен?
Че тече читалищният
покрив.
Че около църквата е
сметище.
Че до нея циганското
племе си върти гюбеците.
Че културата жестоко
е пребивана.
За измамата на
наште управляващи
и престъпните деяния.
За туй, че ни окрадоха
и още им е
недостатъчно.
Стигнаха до костите и
костен мозък искат.
Проклетници! “
Денят завърши с
работа – мотика.
Вечерята бе блага –
пържени яйца и хляб.
Утрото дойде с
експресен влак.
Автобусът спря.
Автогарата и
пак градът.
В павилионите
пържат мекици,
пушек се носи –
бензинът е скъп.
Шахтите земни –
вонят.
За своето пътуване
написах.
Досетихте ли се?
Там е ужасно
мъртвило
и няма признак
за живо.
