„Разжарено” с Димитър Васин на 80! Бъди честит, ПОЕТЕ!
Васин: „Благодаря им за мълчанието, не, за корена! И нека е вкоренено. Нека един ден да предам на сина и нататък. На младите, пък и не само на младите и на пишещите да се усещат наситени с корени, да бъдат! Там, където българинът е роден, там и светът е разцъфтял! Мили приятели, знаете, че за 80 години могат да се случат много неща. Но това, което ми се случи тази вечер, няма да се повтори, не… то беше с някакви странни за мен измерения. Не съм човек, който търси слава. Аз искам просто всеки да обичам и на всеки нещичко да дам. Една дума – ами то не е малко. Е, по дяволите, обичта не винаги е измерена адекватно. Защото на вашата обич аз дали ще намеря толкова сили още да отвърна с обичта си и аз!? Благодаря ви! Севлиево, щях да кажа, че и то ми е корен. След като съм живял от 58 година досега тук, не е малко време за вкореняване и за обичане. Просто обичайте!”
В ОГНИЩЕТО ИМА ВСИЧКО
Да бягаш и никога да не стигаш, да целуваш и вечно да си жаден, да благодариш, а да си наказан с болка... Това е изворчето, гейзерът в поетическото битие на поета Димитър Васин. Той е едновременно национален и глобален поет, вглеждащ се и в най-дребния детайл на битието и природата, но и без притеснение реконструиращ вселенския хоризонт. Творчеството му е многопластово като изказ, теми, идеи и авторско присъствие. Много е трудно в един кратък текст да се обобщи и изведе най-важното в неговия поетически натюрел.
На всеки 10 години Димитър Васин предизвиква себе си, издавайки томче с избрана лирика – сякаш невидимият асансьор на времето спира, за да му даде възможност да се огледа – ту надолу към пръстта, ту нагоре към необята.
През 2004 г. се появи сборникът с избрано, озаглавен „Горещници“. През 2014 г. читателите се питаха каква ли тайна ще се отключи в сборника „Отключено“. Ето че в 2024 г. разгръщаме страниците на новата авторска антология „Разжарено”. Откъде ли идва това странно заглавие? Димитър Васин е майстор на авторските неологизми – с лекота създава отглаголни съществителни или наречия от съществителни. В случая от древната тракийска дума „жар“ той извежда едно наречие, в което да обедини живите въглени на страстта с ласкавата топлина на слънцето и пламъка на идеите, които движат цивилизационното развитие. И не само това: добре боравещ с митологичните представи, авторът препраща читателя към онази неумираща и пъстра Жар-птица – вестител на божествената воля в славянската митология. Тя е любовта, тя е завръщането, вечният кръговрат на душата, която все някога ще възкръсне от пепелта. За „Разжарено“ може да се говори по много различни начини, защото конструкцията на юбилейната стихосбирка включва 10 раздела, озаглавени „Огнище“ (с поредни номера от 1 до 10). А както знаем от историята, огнището е еманация на жизнеността –около него възниква животът, но много лесно светът може да загине от вселенския атомен пожар...
Което и „огнище” да избере читателят, ще се убеди, че Димитър Васин е нестандартен творец. Той е поет мислител ала Монтен – интроверт, който разсъждава на глас, но който мрази унифициращата култура. На пръв поглед изглежда, че четем ежедневни регистрации в стихотворна форма, сякаш един мъж е подчинил съзнанието си на максимата De me ipso scribo (лат. – за себе си пиша). Но всъщност тези стихотворения са сюжетиран философско-поетичен поток на съзнанието, чрез който лирическият персонаж разсъждава върху дълбоки, многослойни понятия, съставляващи отглас от ежедневието, от драмата на обикновения човек, от капаните на морала и социалната несправедливост.
В „Огнище 1“ тече разказ за прераждането: от първото стихотворение „Прероден“, през „Продължено“, „Разминаване“, „Съдба“, та до отправката към заглавието – творбата „Сигурно“:
Колко ли стъпки нататък ще хвана,
хванал ръката ти, пълна със жар?
Огън се пали, но не със измама.
Цикълът „Огнище 2“ включва откъси от книгата „Изкупление“ (2015), която беше явление в българската поезия. Никой до този момент не беше издавал поетичен апотеоз на личността и творчеството на Пеньо Пенев. „Изкупление“ беше изградена върху импровизации, преливащи в лирически разговор през времето на Васин с неговия велик предходник... Дори в този малък откъс в новата книга се проектира идеята, че това е поезия-диалог, поезия-памет, поезия-зов за преоткриване...
В отделните стихотворения могат да се открият множество позовавания, препратки към други автори, транслации към възприемането на забравеното днес от младите поколения творчество на този толкова оригинален поет. Всяко стихотворение започва с мото.
Пеньо Пенев изригва вулканично:
Живот, живот! – на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан –
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.
Васин продължава мисълта на Пенев през типичния си умъдрен и просветлен фокус:
Пестих от думите, но не оставих
спестени от безсмислици пари.
Какво че и животът е отдавна.
И в гроба много дълго ще боли.
Неизменно в поезията на Димитър Васин присъстват алитеративни конструкции, те са най-характерният цвят в неговия стил – оразличава го с насищането на определени гласни и съгласни, които сякаш движат в танц дадена творба, придават ѝ вихрена песенност или чувствена виталност. Ето я тази песенност в един от най-силните куплети, сякаш написани от самия Пеньо и оставени като завещание към неговия син:
Спокоен лягам и спокоен ставам,
наследството подреждам по честта.
Не съм помислял никога за слава.
Помни го, сине. Просто си лудях...
Това е поезия, която ще може да се чете и в 22-ри век – чрез пулсиращите въпроси в нея следващите поколения ще разпознават моралните и социални терзания на нашето време.
Цикълът „Огнише 3“ е събрал най-доброто от стихосбирката „Вкоренено мълчание” (2018), посветена на бащата и майката на поета. Лайтмотивът за корена – като стоицизъм, първооснова и воля – обгръща бащата – жрецът на простите магии с хляба, огъня и плода. Стиховете, посветени на светицата-майка, също са проекция на корена: в мокрото и жегата, в суховея и студа, в черните съботи и белите вечери... „мама говори с петлите”. Сякаш този стих казва всичко – за самотата, отчуждението, голата вяра, единението с природата и онзи път, който отвежда в безкрая. Но и там избуява здравецът, с който майката закичва сина си завинаги. Едно рондо на любовта – една синтеза на даденото и взетото, на коленичилия син и възвеличаната майчина обич.
Цикълът „Огнище 4“ акцентира на най-доброто от стихосбирката „И в най-своята есен“ (2018). Всяка есен обаче не е само носталгия и минорно настроение: тя е съпротива – обгаряне от ядрото към облаците, от кръвта до „ъгъла на всичко вечно”, а „всяка възраст има своя зрялост отлетяла“. Картините – летни, зимни, всесезонни – тук нямат минало, нямат география – те са застинали в универсализма на недопетите песни, в глухотата на желанията и паденията, на явното обичане и последната гара, от която поетът не може да се отрече... Поезията на Димитър Васин разкъсва представите ни за статичност, за коректност на притежанията, защото субектът на лирическия изказ е подвижен в превъплъщенията си и в съня си даже е готов да спори:
До днес каквото съм обичал, днес го пак обичам.
И утре до сърцето му ще стигна – да го имам.
Безумен бях, безумен и оставам. Туй е всичко –
едничкото, което ми остана да е с име...
А това име е собствено и се идентифицира с читателя. Защото Поетът няма друг довереник освен читателя. Или както казва Умберто Еко – „не вярвайте на човека, който ви казва, че пише само за себе си; той е безчестен и лъжлив нарцисист...“.
Пишещият човек е облечен в онази модерност, която е нещо повече от призвание, тя е съблазън, тя е стелата, пред която коленичи днешната цивилизация.
Цикълът „Огнище 5“ фокусира вниманието на читателя върху избрани моменти от книгата „Пътечка по стръмното“ (2019). Четем тристишия, които Васин е нарекъл „Димитровчета“. Те са като енграми от плътта на словото: кратки, диалогични, авторефлективни, издържани в алитеративни конструкции; говорят и въздействат подсъзнателно, защото не назидават, а докосват в метафоричния си или оксиморонен слог интровертния ни свят.
Умираме си
голи – както сме дошли.
Облечен спим...
Цикълът „Огнище 6“ продължава походът на Димитровчетата. Тези изящни тристишия са афоризмите-цветя, които поетът ни завещава като стъпки в скала, които никой не може да открадне:
Къпя душата
с капналите ми сълзи.
Ще се удавя...
Ето че стигаме до „Огнище 7“ – тук са приютени стихове за любовта от книгата „А скрито никога не вземам“. Димитър Васин не признава граници при проникване в тайните на естествата: от късчето хляб до проблясъка на звездата се простират неговите поетични фантазии. В тях обаче набъбва и превзема вниманието ни автентично българското – с диханието на природата, протегнатата ръка, единението с любимата, благослова над семейството. Еротиката рисува ненатрапчив ескиз, обвеян в нежност и страх, топлина и предчувствия за раздяла. Грях и милост, зачеване и бедност, която няма как да вземете назаем, глад и насита за духа, слънце за влюбени тела и опора по пътя към смъртта...
В последните три огнища са скътани най-новите стихове на поета. Три думи се завъртат като в слънчев калейдоскоп: тайна, памет и милост. Те са свързани с вътрешна хомогенност, чрез която авторът ни казва колко е голямо богатството му, съставляващо всички тези негови поетични изповеди.
От думите си дума не откъснах –
към мене да ви води след смъртта.
Получих всичко скъпо, ала късно –
пропуснатото няма да пестя...
Авторската антология „Разжарено“ е еманация на пътуващия през времето нероден все още човек, който обаче носи паметта си като дар на бъдното.
Ще продължа да идвам и се връщам.
Ще търся въглени във пепелта.
Че за живот и огън всяка къща
очаква дните ѝ да посетят.
Това е поезия, която ще може да се чете и в 22-ри век – чрез пулсиращите въпроси в нея следващите поколения ще разпознават моралните и социални терзания на нашето време.
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
